Коприната е позната на хората повече от пет хилядолетия. В по-голямата част от това време тя е използвана само в Поднебесната империя на китайците. Според легендите една тяхна императрица пиела чай, когато копринена буба, обвита в своя пашкул, паднала от надвесена черница в чашата. И така започва легендарната история на това природно чудо. Коприната е повод за първите значими търговски пътувания в света на Античността. Изнасянето на тайната й извън китайския императорски двор било строго забранено под страх от смъртно наказание. Коприната е била дълго време основна разменна монета в търговските отношения между Изтока и Запада, както й част от културните връзки между империите в познатия тогава свят.
Според легендата коприната е пренесена в Европа от двама персийски монаси в средата на VI век. Те били изпратени с тайна мисия от византийския император Юстиниан I по пътя на коприната до китайския императорски дворец, откъдето успели да откраднат семена и буби в своите монашески тояжки. Съвсем скоро след това във Византия започва да се произвеждат коприна в големи количества. Тайната на китайците става достъпна за европейците и важността на коприната в търговски връзки между Изтока и Запада постепенно намалява. Въпреки това тя продължава да бъде луксозна стока и почти до края на XVIII век тъканите от коприната са считани за достойни за ползване само от аристократите.
С настъпването на индустриалната революция и първите фабрични производства повечето естествени тъкани стават все по-достъпни за простолюдието. Трудоемкото производство и уникалните качества на копринените тъкани запазват тяхната по-висока цена на пазара. Едва в началото на XX век, благодарение на органичната химия, се създават изкуствени дубликати на коприната. Тя постепенно губи своята висока стойност и значение като луксозна стока, а нейното търсене е подвластно на съвременните модни тенденции.
В последните години се наблюдава възраждане в търсенето на естествена коприна и отново производството й може да стане доходоносно и атрактивно занимание. По нашите земи отглеждането на копринени буби датира още от VI век. Няма категорични сведения, че прабългарите са откраднали тайната от Византия и са практикували този занаят. Първите писмени данни за отглеждане на копринени буби и наличие на големи масиви от черници се проследяват към XVI век, когато няколко пътешественици разказват за великолепните копринени тъкани на пазара в Одрин. Най-добри природни условия за този поминък има в регионите на Харманли, Свиленград и Ивайловград. Големият бум в този бизнес настъпва в края на XX век. Тогава добивът на копринени буби формира изключително голям дял от износа на страната, а занаятът се разпространява на цялата територия на държавата. Този поминък е водещ за Източните Родопи, особено за района на Ивайловград, където след Балканските войни се преселват големи групи българи, идващи от Мала Азия.
Те донасят със себе си тамошната технология за отглеждане и добив на коприна, като строят и къщите си с основна функция да създават оптимални условия за гледане на буби. Днес все още има запазени стари бубарски къщи на три етажа. Първият приземен етаж бил изграждан от дялани камъни, а нагоре градежът продължавал с кирпичени тухли от слама и кал. Стените на къщите са изключително дебели и вътре се поддържа по естествен начин постоянна температура почти през цялата година. Как са изглеждали селата преди век, днес може да се види в Мандрица и Долно Луково, където има запазени бубарски къщи от този период. Най-голям разцвет на бубарството се наблюдава през втората половина на XX век, когато индустриализацията и централизацията на селското стопанство концентрират в цялостно национално усилия добива на естествена коприна. В определени периоди страната е сред първите пет страни в света по добив и износ на копринени тъкани, а в този сектор работи всеки пети селянин. Към края на социалистическия период има засадени над три милиона черничеви дървета и износът на коприна носи сериозни приходи в държавната хазна. В рамките само на десетина години обаче, до края на хилядолетието, рязко намаляват заетите в гледането на копринени буби, а цената на световните пазари рязко намалява.
Днес има лъч надежда за възраждане на легендата около производството на копринени буби и в страната. Търсенето по света се увеличава. Вече се правят опити да се обучат млади хора да станат копринари. Всъщност да се гледат буби е относително лесно и доходите от тази дейност са сравнително високи. Трябва обаче постоянство и желание. Този бизнес е сериозна надежда за връщане на много млади хора в селата. А защо там? Причината е в бубите. Те са капризни и не обичат шум, замърсен въздух и остри миризми. Нуждаят се от постоянни условия на живот, без стрес и външни дразнители. Това е засега възможно предимно в селата. Основната храна на бубите са черничевите листа, а черници има почти на всяка селска улица в равнинната част на страната. Бизнесът е лесен и възможен. А какво ще правят туристите? Съседите ни от градчето Суфли в Северна Гърция ни го демонстрират. Там са възстановили традиционна стара фабрика за гледане на буби и добив на коприна. И тя е изключителна атракция за региона.
Подобни планове кроят и младите организатори на туризма в регион Ивайловград, дано скоро тази идея се реализират при тях. Сега в града работи етнографска сбирка в Паскалевата къща, която е автентична градска бубарска къща от началото на XX век.
Бъдещето на копринената сувенирна индустрия у нас изглежда перспективно. Българската коприна е сред най-добрите в света и не отстъпва по качество на тъканите, които се произвеждат от водещите модни сили Италия и Франция. А защо да не се възроди отново и древният път на коприната, каквато идея имат китайците, които искат да построят високоскоростна железница по трасето на древния търговски път, която да свърже Пекин с Истанбул. Вероятно много китайци, корейци и японци ще бъдат любопитни да разберат, че у нас освен рози и кисело мляко. Има традиции в производството на висококачествена коприна.
